I once saw a bee drown in honey, and I understood

[Only admins are allowed to see this image]
Kieran Jackson ❧ Illusionist ❧ 25-years-old ❧ FC: Harry Shum Jr

Виденията се бяха върнали.
Реки от кръв; градове, изковани от кости. Кийрън се събуждаше от собствените си писъци всяка нощ още от най-ранна детска възраст и постепенно се беше научил да се отървава от остатъците от сънищата си като от ненужен товар - складираше ги някъде в задната част на съзнанието си и забравяше за тях, сякаш вече нямаше да има значение, ако направеше това.
Все това повтаряше терапевтът му, откакто ужасената му майка му беше уредила преглед малко след като виденията бяха започнали за първи път - дни след десетия му рожден ден. Мъжът с очилата и тефтерът, в който постоянно записваше Бог знае какво само вдигаше вежди от време на време и продължаваше да пише, докато Кийрън разказваше сънищата си през сълзи.
Мъжът беше премислил нещата, беше въздъхнал тежко няколко пъти и беше предложил само едно решение (е, или поне едно решение, което не беше хапчета, които момчето категорично беше отказало да приема) - трябваше да спре да мисли за това. Беше му наложил да си повтаря като мантра: това са просто сънища. Не могат да ме наранят. Не могат да наранят никого.
Но не беше съвсем така. Кийрън го знаеше и имаше усещането, че дълбоко в себе си докторът също беше наясно.
По-късно - години по-късно, когато Кийрън вече беше научил, че на психиатрите не можеше да се има вяра - той се беше опитал да обясни феномена на себе си.
Не винаги бяха видения от бъдещето. Понякога бяха от друго "тук" и "сега"; свят, огледален на този, в който живееше. Понякога бяха от прякото бъдеще; понякога бяха от миналото. Кийрън с потръпване си спомняше как беше присъствал на катастрофата, в която беше загинал баща му. Въпросното събитие се беше случило едва когато самият той е бил на две години, беше му казала майка му, така че нямаше начин да го помни.
Нямаше и начин да го контролира. Ако извикаше виденията, те идваха, но понякога идваха и без да ги вика. Накрая беше стигнал и до хапчетата, които се беше заклел, че никога няма да докосне, но те нямаха никакъв ефект - размътваха мислите му, но не спираха ужасяващите сцени от това да се прокрадват неочаквано в главата му.
Като например сега.
Бяха минали петнайсет години от първия път. Десетилетие и половина. Човек би си помислил, че вече трябваше да е свикнал досега. Болката след всеки от тези сънища беше една и съща - тъпа и почти недоловима, като вече избледняващо главоболие. Носеха със себе си и известно чувство на безпомощност - можеше да вижда бъдещето, и какво от това? Какво можеше да промени? Какво можеше да направи?
Нищо. Не можеше да направи нищо. Не можеше да влезе в друга вселена или да промени миналото. Понякога дори не можеше да промени бъдещето и това го влудяваше, защото всичко това беше толкова безсмислено.
Кийрън се огледа около себе си и погледът му попадна върху часовника на нощното му шкафче. Той изруга тихо и скочи от леглото, за да намери дрехите си. Имаше представление вечерта; трябваше да се подготви.
Знаеше, че имаше идеалната възможност да се представи в цирка с уменията си за предсказване на бъдещето, но предпочиташе да не го прави. Бъдещето беше натоварено с твърде много надежда и твърде много възможности, а от това болеше, така че беше предпочел работата на илюзионист - беше лъскаво, красиво и караше хората да ахват от изумление, което беше достатъчно, за да погали егото му и да го накара да премине през още един ден.
И да забрави още един сън.