I've turned from glass to ebony to stone

[Only admins are allowed to see this image]
JACQUELINE DUPONT x 24 x MERMAID x FC: EVA GREEN

- Хайде, ma cherie. - подкани я майка й и я задърпа надалеч от морето; надалеч от Атлантика и всичко, което се криеше в дълбините му. Всичко, което Жаклин бе искала да изследва. - Вече се стъмва.
- Три следобед е, maman. - запротестира тя и се запъна в пясъка с всичките си тридесет и пет килограма. - Нека го погледаме още малко.
Майка й й хвърли изморен поглед. Макар и да живееха в чужбина от години, дъщеря й изглежда все още обичаше Франция повече от всичко. Не можеше да я вини задето искаше да остане още малко, но пък и не можеше да го позволи за твърде дълго - и двете знаеха какво става, ако Жаклин стоеше край водата за твърде дълго време.
- Хубаво. - склони накрая. - Но само още малко.
Проблемът изглежда не беше във времето - Жаклин можеше да приема онази си форма когато си поискаше, независимо от това колко време стоеше във водата, но винаги се засилваше, когато наоколо имаше вода. Нито тя, нито баща й знаеха защо се случваше това и защо дъщеря им имаше способностите, които имаше, но нямаха намерение да казват за това на никого.
Ако имаше нещо, което им беше скъпо на света, то това беше дъщеря им.
***
- Няма! - Джордж потръпна, когато някаква чиния прелетя на сантиметри от главата му. Разбираше гнева на дъщеря си, но понякога драматизмите й бяха прекалени. - Няма да го направя, не ме интересува какво мислите вие!
- Добре, скъпа. - каза кротко, като вдигна ръце в знак на примирие. - Разбира се, каквото кажеш. Никъде няма да се местим. Само... само се успокой.
Жаклин се появи на вратата, а бледата й кожа беше почервеняла от гняв.
- Няма да ме водите на никакъв лекар. - заяви ледено. - Няма да ме третирате като някаква атракция, само защото... защото...
Устните й се разтрепериха и Джордж бързо се изправи, за да я прегърне преди сълзите да са дошли. Знаеше, че я глезят прекалено много - нямаше никое друго петнадесетгодишно момиче, което да получаваше винаги каквото искаше - но не можеше да й откаже нищо; не и когато беше единствената му дъщеря и и без това беше толкова нещастна.
- Няма страшно, миличка. - каза, докато тя мокреше ризата му със сълзите си. - Можеш да останеш точно, където си.
***
- Катастрофа. - повтори Жаклин глухо, докато полицаят й подаваше документите. На върха на листа пишеше 'пътно произшествие' и имената на родителите й, а всички други надписи й се виждаха крайно незначителни. - И те са...
- Мъртви. - повтори мъжът. - Съжалявам, госпожице.
- Всичко е наред. - кимна тя трескаво, като се бореше със сълзите. Вече беше на двайсет и четири; не беше дете. Големите момичета не плачеха, колкото и да болеше. - Аз... има ли нещо, което трябва... Нещо, което да...
- Завещанието е отворено. - полицаят я спаси от опитите й да говори. - Всичко, което са имали сега е Ваше. Домътн им в Ню Йорк, къщата във Франция, всичките им спестявания...
Жаклин знаеше какво значеше това. Беше неимоверно, безмерно богата, но не знаеше какво да прави с това богатство. Всъщност единственото, което искаше да направи е да забрави всичко за живота си досега.
Щеше да бъде трудно да бъде себе си; трудно, но не невъзможно. Знаеше за цирка, който пребиваваше край града. В един цирк никой не би си помислил нещо необичайно за момиче, което може да се сдобива с опашка, когато си поиска - дори напротив, щяха да я смятат за красива. За изумителна.
Може би това беше действието, което щеше да промени живота й завинаги.

П.П.: Бих искала да заема ролята на Русалката.