It's hard to dance with a devil on your back, so shake it out!

[Only admins are allowed to see this image]
Лилиан Феърчайлд ♚ 24 години ♚ Танцьорка ♚ Хамелеон ♚ Scarlett Johansson

Лили усещаше как сълзи избиват в очите й, докато образуваше спирали из стаята. Цялото й тегло се крепеше върху върховете на пръстите й в циментираните отпред обувки, но тя не се предаваше. Нямаше да разочарова господарката си, независимо какво ставаше.
- Боли ли те, Лилиан? - състраданието в гласа на госпожа Смит няма как да беше истинско - никога не беше - и Лили се постара да избегне погледа й.
- Да, госпожо. - за нейно нещастие, гласът й се пречупи леко при още едно кратко, болезнено пробождане.
- Продължавай все така, скъпа. Помниш ли какво ти казах? Ако те боли...
- ...значи съм на прав път. - думите бяха добре запомнени и Лили завърши танца си точно пред учителката си с едва прикрита въздишка на облекчение, когато най-сетне се отпусна на пети. - Разбира се, госпожо. Кога ще мога да видя мама? Вече трябваше да се е прибрала.
Майка й беше заминала на посещение при баща й - който, от своя страна, беше в Лондон по работа - преди седмица и я бяха оставили с госпожа Смит, която беше нещо средно между бавачка, треньор по балет и домашен учител.
И за пръв път откакто Лили я познаваше, в очите й проблясна съжаление.
- Не исках аз да ти го казвам, миличка... Но те няма да се върнат.
- Какво искате да кажете? - попита Лилиан остро. Не беше свикнала да й противоречат. - Мама каза, че ще се върне днес.
Госпожа Смит приклекна, докато двете бяха на една и съща височина.
- Имало е катастрофа. - започна тя с безкрайно нежен тон. - И съжалявам, Лилиан, ужасно съжалявам, но те няма да се върнат повече. Но няма защо да се страхуваш; още утре ще пристигнат хора, които ще се погрижат за теб...
Но Лили вече не я чуваше. И не чу нищо повече още дълго, дълго време.
Десет години бяха минали от онзи съдбоносен ден и Лилиан - сега на деветнадесет години - се сбогуваше с единствения истински приятел, който беше открила.
- Ще си тръгна тази вечер. - довери му тя, готова за протестите му.
Джеймс - синът на гувернантката й - я погледна шокирано и се впусна в тирада, точно както беше и очаквала. Той идваше от островите край Шотландия и акцентът му беше още по-твърд и неразбираем от този на Лили, което  носеше известно спокойствие в момента.
- Как можеш?! - възкликна той, понижил глас, за да не го чуе майка му. - Къде ще отидеш? Какво ще правиш?
- Знаеш, че не мога да остана тук. - каза Лили меко. - Прекалено много спомени, а и ще се побъркам ако продължавам да не правя нищо. Имам цялото наследство от мама и татко, помниш ли? Имам и уменията си. Просто искам да изляза навън; да изследвам света. Не знам кога ще се върна. - допълни бързо, предсказала въпроса.
Разбира се, той смяташе, че ставаше дума за уменията й на танцьорка. И въпреки че те бяха неоспоримо забележителни, тя имаше предвид нещо доста различно.
Да се каже, че Лили можеше да променя външния си вид би било грешка. Истината беше, че тя можеше само леко да го изменя, за да се слива с обстановката и да не привлича внимание, ако се наложи, както и да променя само някои свои черти временно. Не й харесваше да го прави - защо да лишава света от красотата си, както тя често се питаше с подчертана суета - но го можеше и това определено щеше да й помогне. Тя беше свободолюбив дух и знаеше, че не може да остане тук вечно дори да й струваше живота, така че беше наясно, че щеше да е взела същото решение и без този бонус.
- Сбогом. - прошепна тя на Джеймс и с лека целувка по бузата му обърна гръб, взе куфара си и пое към изхода на просторната къща на родителите си.
Лили не можеше да скрие усмивката си, докато стоеше пред извисяващия се пред нея цирк. Гледката определено беше внушителна и тя знаеше, че ще успее веднага да се впише - уменията й определено щяха да й помогнат да се набие на очи сред останалите; та нали танцът се беше превърнал в терапевтично занимание след смъртта на родителите й и тя го владееше до съвършенство. Все пак, на какъв цирк не му трябваха танцьорки?

добре дошла