+ всеотдайна, самоуверена, състрадателна
- доверчива, любопитна, дръзка

Бях на пет, когато посетих цирка. Топлият и влажен въздух караше белите ми дробове да се свиват болезнено при всяко вдишване, а ситни капчици пот избиха по челото ми и се спуснаха по гърба ми. Моята Нини държеше ръката ми и ме прегърна по онзи изпълнен с обожание начин, присъщ на испанците, когато пред нас изскочи един мъж. Мургавата му кожа караше моята да изглежда толкова бледа, че дори ми прилоша за момент. Прилоша ми от факта, че млечната му кожа бе изгоряла под жаркото слънце на Валенсия. Детското ми съзнание инстинктивно се залута из спомените, където моята Нини винаги повтаряше колко силно и опасно е слънцето във Валенсия, но никога не ми обясни защо. Сега разбирах или поне опитвах. Друга част от мен искаше да протегна ръка и да го докосна, за да съм сигурна, че е истински. Исках да видя малкия отпечатък от ръката си върху червената му кожа точно върху гърдите, които се вдигаха и спускаха. Не съм сигурна дали исках да му причиня болка, или просто от любопитство исках да видя какво ще се случи, но моята Нини ме издърпа встрани и продължихме напред.
Гъстите ѝ коси ухаеха на лавандула и чаени листа. Говореше английски с акцент и почти нищо не ѝ се разбираше, но нямаше значение, защото жената зад остъкленото гише говореше перфектен испански и се разбраха без проблем.
Светлината вътре бе толкова ярка. Затваряйки очи, виждах цветните лампи от двете страни на сцената, а обикновените крушки за първи път ми се струваха толкова привлекателни. Бях привлечена като пеперуда. Исках да бъда по-близо, исках да бъда на сцената заедно с онези, чийто живот представляваше едно нестихващо забавление. За някой, който просто се наслаждаваше, животът в цирка изглеждаше като неосъществима мечта. Огньовете минаваха от двете ми страни и се сливаха с въздуха, изчезвайки сякаш са привидение. Затваряйки очи сега, мога да преживея всичко. Дори повече. Мога да си представа как пръстите ми преминават през черната грива на коня, как галя лъва и как докосвам огъня. В мечтите си аз се превръщам в част от цирка, както и той от мен.
Мистерията постепенно започна да се разбулва, когато навърших тринадесет. Предполагам, преди бях твърде наивна, за да видя истинския облик на цирка. Бях зрител, който се наслаждаваше на онова, за което не платил. Билети за задкулисно представление нямаше.
Беше красива. Пустинна роза насред тайгата. Бореща се за своето, ала съзнаваща, че е сама и обречена. Наричаше се Ейва, а фамилията ѝ бе без значение, защото никога не бих я свързала със семейството на звероукротителя и счетоводителката на цирка. За всички бе това, но за мен бе най-добрата приятелка, която имах. Единствената ми приятелка. Никога не научих историята, но научих достатъчно, за да предполагам че бе безкрайно объркана и изтощителна. Виждайки я, човек виждаше в тъжните ѝ очи желание да се измъкне от цирка, който бе неин дом. Не завинаги, но поне за малко, за да вкуси от живота от другата страна на разноцветните шатри, разпънати насред полето.
В сънищата тя откриваше утеха.
В сънищата тя откриваше спасение.
Вече почти не различаваше цветовете около себе си и без безчувствена спрямо отделните усещания. Вече почти не усещаше хладния нощен въздух по голата си кожа и бе сляпа за ярката светлина на звездите, макар че продължаваше да се взира в тях. Назоваваше ги по име в ума си, но вече дори не помнеше техните имена. Една по една те умираха сякаш чувстваха болката на своята безкръвна майка, защото за толкова безсънни нощи Ейва сякаш бе способна да осинови всяка една от тях. Независимо от техните имена в човешкия свят, те оставаха самотници като нея. Отритнати, изоставени, забравени. Светлината им бе слаба, а те се появяваха една по една сякаш се срамуваха, ала всъщност се страхуваха. Малките им невидими тела бяха белязани със същите белези, които тя носеше в душата си. Две парчета от два различни пъзела се откриха, защото за тях нямаше друго място. Бяха последните оцеляли парчета и макар че не пасваха. Падайки, оставяха бледа диря, чието отражение проблясваше в тъжните ѝ очи преди да изчезне завинаги. Падайки, откъсваха част от сърцето ѝ и пораждаха безмълвен вик, който винаги засядаше в гърлото ѝ. Наблюдавах ги заедно с нея почти всяка нощ без да мога да спра болката ѝ.
Изморена, поглеждаше надолу към черната бездна, когато се зазори. Тръгваше си без да каже нищо. Някъде там приятелството ни се пропука. Някъде там тя престана да открива утеха и спасение в сънищата.
Момичето се превърна в млада жена и нямаше повече време за глупави мечти.