Jonathan Carstairs

[Only admins are allowed to see this image]
(Matt Smith)

Джонатан "Джон" Карстерс
Двадесет и две годишен
Художник

Имаше нещо ужасно освобождаващо в това да изгубиш всичко.
Мисълта беше нетипично цинична за Джон, който беше винаги готов да види най-доброто от всяка ситуация, но той не можеше да си я изкара от главата. А и все пак, не преувеличаваше - беше изгубил подкрепата на родителите си, беше изгубил дома си и бъдещето си, а сега беше изгубил и нея.
Последните думи на Александра още ехтяха в ума му. "Престани да се мотаеш, Джон! Ще изпуснем превоза си!" Звънкият й смях още го преследваше като запис от развалена плоча, придружен от свирката на влака, само миг твърде късно, за да който и да е от тях да я забележи. Александра се беше залисала в еуфорията си прекалено много, а Джон се беше оказал твърде зает да събира остатъка от багажа им, за да реагира, и ето как се беше озовал тук.
Горчиво си помисли, че майка му се беше оказала права. Той беше мечтател; беше влюбчив и прекалено сантиментален и това го беше съсипало. Беше се влюбил в медните къдрици и ясните сини очи на Александра от мига, в който я беше срещнал и беше изоставил всичко - наследството си, приятелите си, дома си - за да остане с нея. Бяха избягали заедно с наивната идея, че щяха все някак да си изкарват прехраната. Той беше доста приличен художник, тя беше певица... Нямаше да е лесно, но щяха да се справят. И се бяха оказали близо, толкова близо до крайната точка на пътешествието си.
Но ето, че сега я нямаше и Джон знаеше, че никога нямаше да може да се върне в Англия. Нямаше да понесе облекчението в очите на лорд Карстерс (явяващ се също като негов баща) или съжалението в очите на майка си; нямаше да може да слезе в малкото градче край имението и да се изправи срещу родителите на Александра, които от самото начало на цялата история се бяха противили на идеята дъщеря им да замине с лекомисления наследник на семейство Карстерс.
Едва сега си даваше сметка колко колосално безполезен беше за самия себе си. Единственото, което имаше беше една шепа пари и безкрайните уроци от детството си. Беше ухажвал Александра - и доста други момичета преди нея, макар и не толкова сериозно - с маниерите си и портретите, които й рисуваше, с уменията си по езда и фехтовка и лъскавите приеми, на които я водеше, но в истинският живот нищо от това не му вършеше работа.
Освен може би...
Спомни си пътя към малкия хотел, който обитаваше от погребението насам. Въпреки пустотата, която се беше възцарила в него, беше забелязал цирк - стряскащо ярък на фона на дъжда, превзел града и на страданието на Джон - и сега осъзна, че беше видял необичайно много хора да го обикалят.
Ако всички те са част от екипа, помисли си той, все ще се намери място за художник. Джон знаеше, че е добър в това, което прави - често беше получавал похвали от всевъзможни източници и понякога на хората им се струваше, че картините му бяха почти живи (той отдаваше редките моменти, когато наистина ги беше мярвал да се движат на прекалено развитото си въображение). Може би не всичко беше загубено.
Може би все пак можеше да започне отначало.