These eyes sitting in the wall

АКО МЕ ХВАНЕ, СЪМ ТРУП.
Бягах колкото бързо можех през гората, стрелкайки се покрай дървета, заплетени корени и
камънаци. Чудовището изръмжа докато ме гонеше, като звукът от това прозвуча по-близо
отколкото преди. Не бях способна да му избягам. Чудовището набираше скорост, докато аз
ставах все по-уморена. Дърветата пред мен се разредиха, разкривайки един русокос мъж,
стоящ на един хълм в далечината. Познах го веднага. В мен се надигна надежда. Ако го
достигнех, щях да съм добре. Той ме обичаше. Щеше да ме предпази от чудовището. И въпреки
това все още бях твърде далеч.
По хълма се плъзна мъгла, обгръщайки мъжа, като го накара да изглежда почти призрачно.
Изкрещях името му докато стъпките на чудовището се приближаваха още повече. Паникьосана
се наклоних напред, едва избягвайки захвата на костеливите ръце, които щяха да ме издърпат
надолу в гроба.
С подновено усилие се втурнах към далечината. Той ме пришпорваше и ръмжеше предупреждения
към чудовището, което не спираше да ме гони.
- Остави ме на мира! - изпищях, когато бях сграбчена изотзад в безмилостен захват. - Не!
- Котенце! - крясъкът не дойде от мъжа насреща ми, дойде от чудовището, което се бореше да
ме събори на земята. Извих глава към русокоското в далечината, но чертите му се размазаха, а
мъглата го покри. Точно преди да изчезне, чух гласа му.
- Той не е твоят съпруг, Тамсин.
Едно силно разтърсване заличи останалата част от съня и се събудих, за да открия Самюел, моя възлюбен, надвесен над мен.
- Какво има? Ранена ли си?
Странен въпрос, бихте си помислили, след като това беше само един кошмар. Но  понякога кошмарите можеха да се превърнат в оръжия. Преди известно време
почти бях убита от един. Но независимо от това колко ярък беше, това беше просто сън.
- Ще бъда добре, ако престанеш да ме друсаш.
Сам отмести ръцете си и въздъхна облекчено.
- Не се будеше и се мяташе на леглото. Това ми донесе лоши спомени. А и ми принадлежиш, така че нямаш право да ми се противиш.
- Съжалявам за думите ми.Това беше просто... странен сън, който ме обърка.
Имаше нещо, свързано с  него, което ме измъчваше. Сякаш би трябвало да знам кой е
той. И все пак в това нямаше логика.Знаех кой е, аз го обичах.. или не го?
-Отивам да се изкъпя, предполагам.-отвих краката си и стъпих на хладните дъски. Мишите ми крачки оставяха лек скърцащ шум зад мен. Усещах погледа му, който бе вперен осъдително в тила ми. Сякаш другиго движеше тялото ми. Хей, Тамсин, там ли си още? Истинската? Тази която не е надрусана с лекарства, за да понася съпруга си. Там ли си? Хей! Тръснах глава и свалих нощницата си, която се свлече на плочките, а след това се потопих в хладната вода и затворих очи. Не си спомнях нищо. Дори от вчера. Той правеше така, че да ме обърква, да изсмуква живота ми. Не бях излизала от 2 години. Държеше ме вкъщи и дори считах  за голям празник позволението му да  изляза в двора. Сам беше наследил тази къща от дядо му, намираше се навътре в гората. Беше симпатична и мъничка, имаше красива веранда, люлящ се стол и детско колело. При този спомен въздъхнах. Не можех да имам деца, Сам не знаеше това, но скоро щеше да разбере, дори се чудех как не е разбрал. Дори си мислеше, че проблема е в него, но донякъде се радвах, че имам този недъг. Не исках да си представям какво щеше да причинява на децата ни.. или може би щеше да се промени? Отворих рязко очи и се огледах. Две ръце ме хванаха за раменете и ме потопиха в водата, задържайки ме там.
-Кучка! Ще те убия. Ти си негодна за нищо, защо си ми? Изрод.-разгневените му думи кънтяха в главата ми. Той ме натискаше все по-силно навътре в ваната, а дробовете ми се молеха за глътка въздух. Самюел разхлаби хватката си и тялото ми се изстреля на повърхността, гърчейки се, борейки се за живот.
-Докторът ми се обади, ти тъпа кучка! Защо не ми каза, а? Защо ми беше да те търпя толкова..-силният удар по главата му го накара да си прехапе езика и да падне назад.  Пъргаво излязох от ваната и навлякох  нощницата, която бе на земята, а след това започнах да пребърквам джобовете му, за да открия ключа. Не знаех къде изобщо щях да отида, но знаех, че ако остана тук ще умра. Той щеше да ме убие, без да му мигне окото, а аз го обичах.. Прескочих тялото му, което се опитваше да се изправи и започнах да търси кой е ключа за вратата. Имаше над 10 ключа на проклетата връзка, не разбирах за къде са.
-Уличница, ще те убия!-фигурата вече се беше изправила, а сянката й, която се получаваше от газовия фенер бе огромна. Последен ключ. Хайде, Тамсин! Вмъкнах го и вратата секунда по-късно беше отворена. Хукнах навън, в нищото. Тичах с всички сили, бягах от чудовището. Точно както в съня ми. Чувствах крайниците си толкова податливи на умората, че се строполих на земята и подпрях глава на едно от дърветата. Сърцето ми щеше да изскочи ако вече не беше. Главата ми бучеше, тялото ми сякаш беше чуждо.. Дишай, издишай.. и така до десетото повтаряне на метода, когато раменете ми бяха стиснати и някой изпъна тялото ми, като струна. Изпищях. Отворих очите си и видях лицето му.
-Много лошо действие, Тамсин.-усмивката му беше противна, не разбирах какво съм намирала в нея или е било от лекарствата, които ми даваше, но днес не бях пила. Повръщаше ми се от него. Очите му бяха грозни, лицето му, скулите.. нищо привлекателно нямаше в този човек. А очите му бяха, като на хищник, като на хиена. Подмолни и също толкова противни колкото всичко у него. Прокара едната си ръка по шията ми, а след това и другата. Усилваше постепенно хватката си, а от очите ми излизаха капки сълзи.Последна глътка, не тази е последна.. докато не усетих как се свличам в ръцете му. Усмивката му се скри, прегърна ме, а очите ми просто се затвориха.
---
Кабинетът на инспектор Манчего не беше кабинет в истинския смисъл, а по-скоро част от просторна зала с обособени офис клетки, разделени с тънки панели от гипсокартон. Това наистина бе много практично решение, защото всеки имаше възможност да оформи свой кът с изрезки от вестници, снимки, бележки със спешни съобщения, коледни картички, полицейски доклади и списъци с телефонни номера на ресторанти, които извършват доставка на място. Разпределението доста напомняше на пробни в търговски център, където поради факта, че липсват тавани и звукоизолация,неизбежно се чуват всякакви ужасно недискретни сравнения между женската анатомия, стегната в твърде тесен панталон. Разликата се състоеше в това, че вместо естетически катастрофи, тук се обсъждаха теми от друго естество. Говореше се за насилие и тормоз, грабежи със заплаха за живота, обири на банкомати и улични побои. Думи като „жалба“, „обвинение“, „съдебен процес“ и „лишаване от свобода“ прескачаха от клетка в клетка като бълхи по дюшек.Той всъщност не се казваше Манчего. Инспекторът, чието истинско име беше Самюел Еджъртън, си фантазираше, че има нещо общо с Дон Кихот поради безсмъртните cи подвизи (въпреки че до момента досието му не отразяваше нито един, достоен да бъде споменат). Наблюдавах го, всяка вечер му говорех, а той не искаше да приеме, че чува гласа ми. Опита се да ме замени с друга играчка, която да бъде марионетката му, но без успех. Постепенно започваше вечер, когато се прибере да си говори сам, а когато се опита да отведе с себе си непознато дете, умря. Сърцето му се пръсна на хиляди парченца, така както моето.