And I want to know, how deep is your love?

29.12. – Дата, която щеше да остане в историята... В нейната история...
Беше един от онези студени декемврийски дни, в които оживените по принцип улици изглеждаха мъртви. Нощта бе спуснала плаща си над града, все така тъмен, студен и страшен. Бели ледени цветя се спускаха бавно и грациозно от мастиленосиния небосвод, украсяван единствено от сребърното светило. Цареше пълна тишина и ни куче, ни петел смееше да я наруши. В далечината едва-едва се виждаха очертанията на шатрите, принадлежащи на цирк „Nightmare Place”. Зад не особено дебелия плат играеха светлини - единственият признак на живот в този гробищен град. От време на време се забелязваха сенки, които сякаш танцуваха дали от радост, или мъка един прост минувач не можеше да определи със сигурност. Каквато и да бе причината, силуетите изглеждаха забързани, а и някак вглъбени в дейността, която вършеха. Съвсем скоро обаче всичко утихна. Пламъкът отново остана да свети сам-самичък в нощта като някой странник търсещ своя дом.
- Време е. – нежният и ефирен глас на Силия подкани останалите към сцената, на която за пореден път щяха да блестят магията и мистерията. Всеки един бе готов да излезе на арената и да покори публиката както винаги. Само един все още стоеше в малката стая, скрит от всички и всичко.
Одет де Рукс се бе настанила на малкото бяло столче пред тоалетката. Бе кръстосала крака, нервно кършейки пръстите на ръцете си. Внимателно се взираше в добре напудреното лице и дългите коси, които Айрис решеше точно в този момент. Бавни и внимателно спускаше четката по дължината на златистите кичури на детето, което с нетърпение очакваше заветния си час.
- Днес е твоят миг, Одет. Днес ти ще бъдеш звезда. – окуражаваше я брюнетката, докато прецизно сплиташе косата на своята ученичка. А тя слушаше ли, слушаше. В сините очи на де Рукс, Айрис бе съвършенството, към което се стремеше. Гледаше на нея като нещо повече от ментор. Обичаше я като своя сестра. Помнеше първата им среща. Бе на толкова невръстна възраст, ала изпълнена с такава страст и желание, което разви и усъвършенства благодарение на нея. И макар да не показваше пристрастие, блондинката усещаше, че не бе никак безразлична към своята учителка. Тя бе най-обикновен човек, но притежаваше нещо специално, отличаващо я от останалите.
- Ами ако сбъркам някъде? Ако се проваля? – тихо промълви девойчето с треперещ глас. Не можеше да си го позволи. Нямаше право на грешки. Днес тя трябваше да бъде перфектна.
- Дори не си го и помисляй! Ти си Одета. Ти си принцесата лебед! – погледите им се преплетоха и сякаш това бе достатъчно, за да се убеди в думите на танцьорката. Момичето кимна одобрително преди да се обърне отново към огледалото и да посегне към гримовете. Бе подбрала цветовете внимателно преди да ги нанесе върху лицето си с изключителна прецизност.
Позлатената часовникова стрелка играеше по кръглия циферблат, ала на Одет й се струваше, че е замръзнала в едно положени от няколко часа назад. Стоеше пред дългото огледало, оглеждайки всеки един детайл по себе си. От време на време минаваше по повърхността на роклята с дланите си. Ала допирът бе толкова лек, така сякаш докосва крехките крила на пеперуда, че дори не се забелязваше. Сърцето й тръпнеше в очакване. Биеше толкова силно и мощно, че всеки момент можеш да пробие плътта й и да изскочи право в ръцете. Въздухът в стаята бе натежал, а напрежението, разтърсило душата на блондинката, правеше обстоятелствата да изглеждат още по-тягостни.
Ненадейно, вратата на малката стаичка се отвори и в нея пристъпи една от танцьорките. Също като Одет, тя бе изпипана от всяка страна и готова да блесне по-силно от луната. В ръцете си носеше порцеланова чаша пълна с гореща течност. На лицето й грееше приветлива усмивка, а в очите й проблясваше лукаво пламъче, което детето немарливо бе пропуснало да забележи.
- Притесняваш се нали? – започна тя съвсем спокойно. – Аз също бих. Важното е да си спокойна, когато излезеш на арената. Нося ти чаша чай. Чух, че помага в моменти като този. – момичето внимателно подаде чашата, която де Рукс побърза да поеме в своите ръце. Загледа се в течността преди да надигне глава и да отправи благодарност към събеседницата си. Уви, бе късно. Тя вече бе напуснала пределите на помещението. От устните на девойката се изплъзна лека въздишка преди да отпие от напитката.
- Готова ли си рожденничке? Твоят миг е сега! – прошепна Силия преди да се върне на арената и представи Одет и изпълнението й на публиката.
Щеше да изпълни финалната сцена на „Лебедово езеро”. Щеше да изпълни финалната сцена на своя живот.
Бе тъмно. Бе тихо. Само тя стоеше в средата на сцената, заела позиция, готова да танцува. Бе родена за това и сега щеше да го докаже. Прожекторите блеснаха насочени изцяло върху златокосата девойка. Мелодията засвири бавно и нежно, понасяйки момичето в красив танц. Нежност премесена със страст и сила. Движения, преливащи едно в друго. Стъпка напред, стъпка назад. Пирует. Едно, две, три и скок.
Болка. Усети силна болка в гърдите си. Страдание, което не успя да скрие, но умело вкопчи в изпълнението си. И въпреки комвулсите, тя продължи. Нямаше право на грешка. Не и днес.
Стоеше на издигнатия подиум с разперени във въздуха ръце, кръстосани кръка и леко присвити колене. В очите й проблясваха сълзи, ала тя не спираше да гледа към публиката с любов. Направи своето последно движение, преди да се отпусне назад и да се приземи на мекия дюшек, скрит прецизно отзад.
Овации. Чуваше единствено силните овации на публиката. Даряваха я с любовта си. А тя не можеше да им сe отблагодари. Лежеше неподвижна върху меката постеля, взирайки се в светлината на прожектора над нея. Вече не чувстваше болка. От устата й потече тънка струя алена кръв. По бузите й се стичаха солeни сълзи. Умираше. И въпреки всичко се усмихваше, защото смъртта й бе красива.

„Любовта им ме погуби...” – Одет де Рукс