I see nothing in your eyes, and the more I see the less I like. Is it over yet, in my head? I know nothing of your kind, and I won't reveal your evil mind. Is it over yet? I can't win.

Malen Armand 35 Maze runner FC: Daniel Gillies

[Only admins are allowed to see this image]

Всичко започна с един стар позлатен  джобен часовник, който бе хванал мухливозелена патина по ръбовете. Една каишка, препродавана и откупувана безброй пъти, преди за малко да бъде претопена и претворена в чифт обеци за годежа на някаква дебелогъза попреминала мома от Рочестър, която щяла да се жени за някакъв фабрикант от Манчестър, когото, май за негово щастие, го премазал влак, докато си завързвал обувката на железопътната релса. А, забравихме да споменем, че последният бил глух.
Въпросният часовник, за който се захванах да ви разказвам, бил нещо като семейно наследство, на един разорен дюкски род. Старият господин Армънд, вече вдовец с дъщеря на възраст за женене, събрал в античния куфар , останал от славните дни на баба му, която честичко навестявала роднини в Париж, семейните богатства и заминал за Америка. Тук, трябва да подчертаем, че случващото се заема едно смутно време от историческата права, зациклило се между първата и втората световни войни, когато англичаните хич не били на почти.
Армънд и дъщеря му се оказали в Оклахома без ясен спомен какво ги довело в този пясъчен Содом. По цели дни прецъфтелия благородник страдал от жегата, която се процеждала дори през стените на едноетажната къща, която били наели. И въпреки тези обстоятелства успял да доживее да види дъщеря си да носи внука му. Подчертавам, да носи, защото клетата била излъгана  от някакъв фермер в една от нощите на Летния тиквен панаир. Родило й се здраво момченце, което тя нарекла Морис, което проплакало в мига, в който дядо му издъхнал от сърдечна болест.
Морис опровергал стереотипа за копелетата и взел, че станал политик. Радвал майка си с шоколадови трюфели, индийски чай, дори й купил дом във Флорида, с изгрев към самотен, тогава плаж, обримчен от гъст ред палми, които нощем напявали баладите на бриза.
Морис се оженил. Блондинка на име Фани, и както, може би подсказва името, не била много интелигентна, но пък за това правела най-добрият мус в целия щат.
Но всяка приказка има своя преломен момент. В тази той, в момента на своето зараждане още нямал име, но авторът държи да отбележи, че в момента гореспоменатият е познат като Втора световна война и е основен лайтмотив в много такива урбанистични приказки – естествено, винаги в ролята на лошия.

Ама, аман от стереотипи.

В тези размирни времена се родил и първият син на Морис. Да го наречем условно Мал. ( Тази неяснота и несигурност ще бъде разяснена по-късно.)
Мален бил блестящо дете. И като го казвам, не мислете, че преувеличавам за свои облаги, само защото баща му е политик. В що за меркантилно общество живеем, за Бога?!
Бил малко рахитичен, доста самовглъбен, имал въображаем приятел на име Сиймор, но наистина бил гениален.
На свечеряване, в една от вечерите белязани от сирени, Морис нещо го тревожело. Май по-рано трябваше да споменем, че онази му баба – любителката на Париж, била от испанско семейство с циганска кръв и била един вид медиум.
Тревожело го до толкова, че изпил цели три чаши топло мляко с екстракт от мента, но нищо не помогнало. Стоял до прозореца докато не пристигнали те. Те, с щиковете и червените униформи. Нямало какво да се прави. Да се съпротивлява било безсмислено. Просто им дал Мален  и останал така взрян в онази точка на хорзионта, в която двамата мъже и сина им се изгубили.

И ако ти, читателю, все още не вярваш в теориите за конспирацията – време е да бъдеш просветлен.
Нашият скъп Мал попаднал в програмата за програмиране „Монарх“ на тайното руско разузнаване. Няма да влизам в подробности и детайли за нея, понеже има опасност да ме скалпират още докато пиша това.
Първият успешен обект на „Монарх“ бил неидентифициран обект от мъжки пол на четиригодишна възраст. Единственото притежание, което било оставено у него след препрограмирането и изтриването на паметта му  бил стар позлатен джобен часовник.
Името, с което бил оповестен обекта в секретните документи било Белоокият ураган.
Казах ви, че Мален  не е случаен.
В годините,  в които го приучавали към новата му самоличност, Мал добил неестествена любов към часовника. Носел го дори в банята със себе си. Тиктакането нещо му шептяло. Веднъж, прекалено дълго взирайки се в него...някак се озовал на едно бяло поле. Празното бяло поле на собственото си съзнание, на чийто ръб имало малка черна линийка. И аха-аха да я достигне – се събудил. Вместо да сметне случилото се за някаква си случайност, Мален продължил всяка вечер, преди да заспи да се промъква на бялото поле и да се опитва да хване проклетата линия и да я дръпне. Уви, не ставало.

Австрия. 2014.
- Сигурен ли сте, че ще подейства. - мъжът с куфарчето го гледаше, сякаш е някой крайпътен шарлатан, който предлага пенкелер.
- Да. Просто се отпуснете, следете часовника докато не се окажете на бялото поле. После вървете към първото цветно нещо, което видите. Просто слушайте гласа ми и се пренесете в снежната пустиня. Все едно сте в Сибир. - беше седнал на бюрото, размахвайки прословутия часовник пред носа на чиновника, докато устата на последния не се изкриви в глуповата усмивка.